Към по-светло бъдеще
През последната седмица си мислех по какъв начин най-добре да подходя към началото на новата година. По-специално, по какъв начин би трябвало да влезем в този миг, знаейки, че положението на света е толкоз тревожно. Глобалните и политически разтърсвания от последните години подчертаха това, което множеството от нас към този момент знаят: че в последна сметка ни липсва надзор върху огромните събития, които засягат целия ни живот. Но доста от нас също се пробват да си спомнят, че към момента имаме независимост на избор, с цел да правим промени освен в личния си живот, само че и в живота на хората към нас. Изглежда почтено нещо, което да държим в челните редици на мозъците си.
Така че може би вместо да обмисляме какво ни липсва, вместо това можем да обмислим нещата с огромна стойност, които към този момент притежаваме, в това число нашата независимост на избор и всичко, което може да произлезе от нея. Бих желал да мисля, че действайки с схващане за нашата организация, без значение какъв брой дребна е, може да докара до някои от по-големите промени, които бихме желали да забележим в света.
Нов съм в облиците на основания в Атланта актуален художник Мичи Меко и се оказвам притеглен от неговите многослойни произведения върху платно и хартия, които съчетават хрумвания за екология, витални цикли, принуждение, пейзаж и история. В смесената медийна творба от 2022 година „ Crappie Painting: Render an Apocalypse. A Life for a Life. How to Kill a Fish “, Meko употребява въдица и изсушени люспи от крапи риба дружно с акрил, аерозол, бял молив, златни листа и пайети.
От разстояние творбата ми припомня за космически облик, формиран от съзвездия и ярки звезди. Но от близко могат да се видят рибените люспи, въдицата и другите текстури на материалите и боите, с които Меко основава по-широката картина. Това дава на фена чувство по какъв начин едно красиво цяло е направено от голям брой и разнообразни елементи. И това ме кара да се замисля по какъв начин животите ни са построени от всички тези тънки свързващи влакна, които се припокриват, сливат и се насочат в нови направления, до момента в който държат нашите дребни вселени дружно.
Сребристото, синьо-зеленото и черното в горната част на платното припомнят за цветовете на крапи, а действителните рибени люспи в творбата са прочувствено увещание, че загубата на живот е вплетена в нашето продължаващо битие. Платното се поддържа от две дървени щайги, държащи зидарски буркани, цялостни с жълта царевична каша от първите две години на пандемията. Гритът е тип каша, приготвена от смляна царевица и известно ядене в американския юг. Този аспект на работата ме подтиква да обмисля по какъв начин световете, които сътворяваме, се поддържат от главните неща, които Земята ни дава и какво вършим от тези блага.
Докато навлизаме в новата година и мислим за идните дни, може би си коства да държим в мислите си това произведение на Меко като увещание, че всичко е обвързвано. Нашите думи, нашите мисли, нашите ежедневни жестове, нашите професионални начинания, по какъв начин участваме в нашите персонални взаимоотношения: всички те се събират, с цел да покажат вида свят, който сътворяваме за себе си и за другите.
Обичам картината от 1885-86 година „ Карамфил, лилия, лилия, роза “ на американския художник Джон Сингър Сарджънт. Вдъхновен от фенери, които е видял по време на разходка с лодка по Темза, и от алманах с лирика на Робърт Луис Стивънсън, озаглавен „ A Child’s Garden of Verses “, Сарджънт основава творбата, до момента в който обитава в Котсуолдс с другар и художник Франсис Дейвис Милет.
Картината демонстрира две дребни момиченца в бели рокли, погълнати от светещи фенери в градина с жълти карамфили, розови рози и бели лилии. Привлече ме тази творба на първо място поради нейното лъчение. Позиционирането на хартиените фенери основава резултата, че са нанизани в центъра на платното, красиво осветявайки по-широката сцена. Но също по този начин съм покорен от активността на двете девойки, които, затворени в леговище от трева и цветя и непрекъснати от каквото и да се случва в света отвън техния обхват, имат желание единствено да внесат светлина в сегашния миг.
С настъпването на новата година идва и сезонът на Богоявление. Мислех си за тази християнска традиция, която разпознава светлината на звездите, направлявала пастири и царе да пътуват към яслите на Исус. И може би светлината е била в мозъка ми, тъй като също изпитвам възприятие на признателност, че дните постепенно стават по-дълги. Има толкоз доста способи, по които можем да обмислим по какъв начин светлината влиза в света. Тази картина ме кара да се чудя за светлината, която ние сами избираме да внесем в кътчетата на света. Докато пристъпваме безшумно към новата година, може би и това е мисъл, върху която да се замислим. Къде бихме могли, сходно на девойките в картината на Сарджънт, да се окажем заобиколени от цъфтящ живот и по какъв начин можем да споделим светлината на личния си живот с по-широкия свят?
Това, което също одобрявам в тази картина, е, че макар че ние като фен не можем да забележим ясно оттатък фона на зеленината, всеки, който е ситуиран в далечното разстояние на картината, би могъл да зърне сиянието на напред във времето. В някои връзки мисля, че изисква несъмнено равнище на детска религия, с цел да имаме вяра, че всяка светлина, която сътворяваме, може да има някакъв резултат в по-големия свят. Харесва ми да си показва, че в последна сметка тези две дребни девойки излизат от градината, всяко с фенер в ръка, и осветяват света оттатък. И ми харесва да си представям, че можем да създадем и това.
Научете първо за най-новите ни истории — следете FT Weekend на и и се регистрирайте, с цел да получавате бюлетина на FT Weekend всяка събота заран
